Работно време:
Пон - Пет: 9:00 - 18:00
Телефон:
+359 888 915 215
E-mail:
office@kostovpartners.com

Публикации

Речта на омразата в Интернет. Обида и клевета онлайн.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

 

 

Речта на омразата в Интернет. Обида и клевета онлайн.

 

 

Въведение. Като юрист и личност през последната година няколко пъти се сблъсквах с омразата в Интернет от първо лице поради мои професионални, социални и политически активности. Оказва се, че множество български правни субекти – физически и юридически лица, са склонни да вярват, че поведението им онлайн е ненаказуемо, че могат да нападат, обиждат, клеветят, да използват и разпространяват онлайн чужди лични данни безнаказано, с цел задоволяване на свои незаконни лични, бизнес и политически цели. Това поведение често се извършва чрез постове в социалните мрежи, чрез статии в електронните медии, блог и чат кореспонденция, имейли и т.н. В повечето случаи извършителят е със субективното, крайно погрешно убеждение, че има право на описаното поведение, ерго - не може да бъде санкциониран, т.е “никой не следва да му забранява подобна онлайн изява или да иска спиране или премахване на публикуваното съдържание”, изхождайки от криворазбраното му разбиране за понятието “свобода на словото” като основно конституционно право. Ето защо ми се иска да започна изложението си с ясно разграничение на свободата на словото като основен конституционен принцип и спазването му, включително и при поведението ни онлайн, от проявите на интернет клевета и обида, спекулирането с неверни данни или с лични данни, без съгласието на техния титуляр и в негова вреда, което в съвкупност (на онлайн жаргон) се определя под термина “тролско поведение”.

 

1.Конституционноправни аспекти на проблема. При преценка съставомерността на дадено деяние, както като обида, така и като клевета следва да се вземе предвид трайната практика на Върховен касационен съд(ВКС), базирана на дългогодишна практика на Европейския съд за правата на човека(ЕСПЧ), че деянието е несъставомерно както като обида, така и като клевета, когато е израз на правото на свободно изразяване на мнение по смисъла на чл. 39, 40, 41 от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПОС.

Основополагащо при тълкуване на понятието “свобода на изразяване на мнение” е  Решение № 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, в което се казва, че с разпоредбите на чл. 39, 40, 41 от КРБ се "гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението", при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено мнение у останалите. Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество. Намирам, че е налице очевидна разлика между информация, касаеща политически дискусии и такава в обществен интерес, спрямо информацията, насочена към обособена интимна сфера на дадена личност, за навлизането в която трябва да съществува нормативна преграда, съобразена с принципите за морал и законност. Нормата на чл.10, § 2 от ЕКПЧ, както и тази на чл.39, ал.2 от Конституцията подкрепят тази моя теза, като въвеждат ограничения в упражняването свободата на словото[1], изразяващи се във виждането, че това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго(включително онлайн). Естествено съществуват изключения относно коментари, касаещи държавни и общински служители, длъжностни лица. Съдът приема, че те в много от случаите би следвало да бъдат оценяни спрямо интересите на открито обсъждане на политически и социални въпроси, като се дава по-широко тълкуване на свободата на словото в този контекст[2]. Изключения по отношение на подобни коментари онлайн служат единствено и само, за да потвърждават основното правило на чл.32, ал.2 от Конституцията.

Във връзка с дискутираната тема е важно да се каже, че когато говорим за правната същност на т.нар “оценъчни съждения”, разпространявани в Интернет, свободата на словото би получило презюмираната защита,само ако са налице достатъчни “фактически основания” за такива оценки, т.е ако те осъществяват реално истината. Тук е мястото за следващото ключово разграничение  - между твърденията за факти и оценъчните съждения, тъй като съществуването на определени факти в правната действителност може да се установи или опровергае безспорно, докато истинността на оценъчните съждения не подлежи на доказване, поради обстоятелството, че те сочат субективни възприятия. Ето защо нужда от доказване на оценъчните съждения реално липсва, като по този начин те сами по себе попадат извън концепцията са “свобода на словото”, като по-скоро го нарушават. Поради това, дори когато дадено волеизявление онлайн се квалифицира като оценъчно, би следвало за него да съществуват достатъчно фактически данни, които да го подкрепят като евентуално вярно. В противен случай това твърдение ще се окаже неморално и надхвърлящо законовата рамка, определяща свободното говорене за факти онлайн и ще осъществи състава на съответно престъпление – обида или клевета[3]

При всеки конкретен случай на омразна реч онлайн следва да се прави точна оценка на интензитета на  негативното въздействие, ако въобще е имало такова, от думите на дееца върху репутацията на пострадалото лице с оглед широтата на аудиторията, пред която са произнесени инкриминираните фрази – примерно каква е била посещаемостта на публичен пост във “Фейсбук”. Що се отнася до преценка относно пропорционалността на ограничението на свободата на свободно изразяване на мнение, следва да се вземе под внимание дали писменото нанасяне на обида или клевета онлайн засяга при всеки отделен случай голям или малък кръг от субекти(например членове на дадена група, страница, блог), дали тези действия са извършени в рамките на публична, обществена или политическа кампания, което може да доведе до по-голям обхват на въздействието от казаното спрямо субекта, към който е насочено деянието и т.н. 

Стъпвайки на принципните съображения на Конституционния и Европейския съд, практиката на ВКС е извела правилото, че един от критериите дали се касае за упражняване на правото за свободно изразяване на мнение или  противоправно засягане честта и достойнството на другиго е преценката доколко конкретното изразяване на факти и мнение е обществено значимо и необходимо в контекста на съществуващия обществен дебат по конкретен значим за обществото въпрос. В тази връзка се разширяват границите на приемливата критика по отношение на политиците, на държавните и общински служители при упражняването на техните правомощия, на магистратите, на адвокатите въобще и конкретно на защитниците по наказателни дела,   но при спазване на  справедлив баланс между интересите на общността и интересите на индивида. В този смисъл критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена публична личност, не бива да бъдат априори изключвани. Недопустимо е ограничаването свободата на изразяване в случай, че отправената към публичната фигура критика разкрива слабости и недостатъци в нейната работа или касае аспекти от обществената дейност на съответното лице. Лицата, натоварени с изключително отговорната публична функция, която упражняват са непрекъснато в полезрението на обществото. То има правото да бъде информирано за тяхното поведение не само при изпълнение на служебните им функции, но и в разумни граници за тяхното поведение в обществото и спазване на правилата в него. Публичните личности сами избират ролята си да служат на обществото, поради което и приемат всяка тяхна стъпка и действие да бъдат подлагани на критичен анализ. Той обаче следва да бъде добросъвестен, а не резултат от желание за сензация, злепоставяне и предизвикване на нездрав, изопачен интерес към определена личност, стъпващ на тенденциозност от събиране на конкретни данни, извадени извън контекста на определени събития и факти. Ето защо не следва да се игнорира обстоятелството дали изявлението на лицето, упражняващо свободата на словото има своята фактическа и обективна база, стъпваща на истината, а и дали субектът действа със съзнанието, че изпълнява професионален и граждански дълг при определена онлайн публикация(например в електронни медии) или цели домогване до негови лични, бизнес или други незаконни комерсиални цели, с незаконен мотив, насочен срещу потърпевшия. Приема се, че безусловно защита следва да бъде отказвана  на изказани оценки без каквото и да било позоваване на факти в тяхна подкрепа, които следва да се възприемат като "прекалени и следователно недопустими”. Защита следва да бъде отказвана и на изрази и информация, които засягат личната, интимна сфера на адресата  по един язвителен и унизителен начин, а подобен подход не е нито необходим, нито приемлив при обсъждането на професионалното развитие и  качествата на общественик на пострадалото лице.

 

2.Наказателноправна проблематика. Делата за обида и клевета, нанесени онлайн, се развиват в рамките на наказателните производства от частен характер. В случая, въпросните престъпни деяния, касаещи омразна реч в Интернет, не се преследват по общия ред (от прокуратурата), а по частна тъжба на пострадалия, депозирана в съответния Районен съд. В тази част на изложението си бих искал да разгледам спецификите относно съставомерността и основателността на подобна претенция в няколко различни хипотези.

На първо място с оглед доказването следва да се установи непротивпречиво дали обидните и клеветнически квалификации са разпространени по интернет от даден правен субект в конкретен сайт, онлайн медия, блог, имейл кореспонденция и т.н, тъй като в повечето случай визираното съдържание бива изтрито преди инициирането на съдебния процес. Затова е наложително по делото да бъдат представени “скрийн шотове”(от англ. “screen shots” в превод “снимки на екрана”), които да удостоверяват времево какво е било дадено интернет съдържание. Има случаи, в които по темата се назначават и софтуерни експертизи, които да изследват “кеша” на дадена интернет страница или социална медия(кешираните версии представят историята на дадено съдържание в интернет към определен отминал момент, обикновено около месец, два по-рано). По повода могат да бъдат разпитани и свидетели, които да установят достоверността на дадено съдържание и дали то е видяно и прочетено от тях, така както е представено по делото (като “скрийн шот”).

Важно от субективна гледна точка е дали точно подсъдимият е авторът на обидните и клеветнически волеизявленияОсвен това деецът следва да съзнава негативната обществена оценка, с които са натоварени  използваните епитети, квалификации и  сравнения онлайн – т.е да цели пряко те да бъдат възприети от адресата, както и че по този начин те ще засегнат неговата чест и достойнство[4].

Много често при онлайн медиите например(особено при т.нар “жълти медии”) не е ясно кой е реалният автор на дадена статия, той изобщо не е посочен като име и фамилия или се използва псевдоним, който не води до пряка индивидуализация на конкретно лице. Самите управители на юридическо лице(собственик на конкретен домейн) не биха могли да носят пряка юридическа отговорност за подобен тип публикации, ако не е доказано изрично, че те са и автори на конкретни материали във въпросните онлайн медии[5]. Когато например става въпрос за клеветнически или обиден “Фейсбук” пост, следва да се преценя лексиката на подсъдимия, т.е дали той наистина се изразява така, дали това е неговия стил, за да може съдът обективно да вземе решение относно субекта на престъплението и авторството на деянието. От друга страна е важно да се установи дали деецът се е обърнал лично към адресата или е произнесъл обидните изрази  в разговор с други лица, но  при наличие на обективна възможност на пострадалото лице да ги възприеме  лично(например в блог или фен страница) – тук ще е спазено изискването обидата да е присъствена[6]. В противен случай деянието може да се яви от категорията на неприсъствените, т.нар “задочни обиди”[7]които са несъставомерни(например, ако определена “Фейсбук” публикация е ограничена само до приятелите на дееца). Много често “пострадалият” остава и с погрешни впечатления или има желание да изопачи контекста на казаното в дадено онлайн волеизявление, което поведение също не може да бъде кредитирано като добросъвестно. В този контекст съдебната практика е на твърдото становище, че безадресно изречени  изявления, възприети от дадено лице  като отправени лично към него и унижаващи неговата чест и достойнство са несъставомерни като обида[8].

При Интернет клеветата деецът обикновено е разгласил за някой неистински, позорни обстоятелства или му е приписал престъпление, което реално не е извършено. Обект на коментираните отношения е защитата на обществени ценностиосигуряващи ненакърняване на доброто име на личността в обществотокакто и на изградената позитивна професионална и/или личностна оценка за него[9]. Съгласно трайната съдебна практика първият елемент от обективна страна на престъплението клевета е разгласяването(в случая онлайн) на позорни обстоятелства. „Разгласяването” като форма на изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои клеветнически твърдения в Интернет – сайтове, онлайн медии, социални мрежи, блогове, фен страници, зад които застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт[10]

Важно е да се отбележи, че под разгласяване по смисъла на чл. 147, ал. 1 НК следва да се разбира довеждане до знание на поне още едно трето лице приписваните неистински позорни обстоятелства в Интернет – например разговор между приятели в публичен “Фейсбук” пост. От друга страна, разпространяване на клеветата до знанието на по-широк кръг хора онлайн( в страницата на политическа формация или в блога на онлайн медия) е деяние, което осъществява по-тежко наказуемият, квалифициран състав на клеветата по чл. 148, ал. 1, т.1 и 2 НК[11]. Разгласяване онлайн ще е налице и без да е необходимо разгласеното обстоятелство да е доведено до знанието на повече лица, когато е било вече популярно като мълва, слух, съмнение или изнесено преди това в медиите, щом като то се поднася наново в публичното пространство, за да се засили неговата позорна "истинност"(например при изграждане на статии в онлайн медии, базирани на компрометирани публикации във “Фейсбук” групи, “Туитър” страници и т.н)[12]

Другият, важен от обективна страна, съставомерен признак на онлайн клеветата е разгласеното обстоятелство да е позорно. Както доктрината, така и съдебната практика застават на твърдото виждане, че позорно обстоятелство по смисъла на чл.147 от НК е твърдение за съществуването на конкретен  факт от действителността, свързан от дееца с личността на пострадалия: 

- отнасящ  се  до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална реализация /брачна изневяра, побой, тормоз над близките, отсъствие от работа, немарливо изпълнение на служебните задължения/,  укорими от гледна точка на общопризнатите морални норми;

- или отразяващ отрицателни качества на пострадалия, характеризиращи го негативно /мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания и др./, който факт  е от естество да накърни доброто име в обществото, да компрометира честта и достойнството на оклеветеното лице.

Нормата на чл. 147, ал.2 НК закрепя правилото, че деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените онлайн позорни обстоятелства. От аргумент за противното бихме могли да формулираме и третия съставомерен белег на онлайн клеветата от обективна страна -  неистинността на разгласените позорни обстоятелства[13]

Съдебната практика на  ВКС стъпва на виждането, че  от субективна страна онлайн клеветата е умишлено престъпление, което може да се развие при пряк или евентуален умисъл. Първият няма да е налице в случаите, когато деецът съобщава определени факти, воден от субективната увереност за истинността им – например, че “даден министър е корумпиран”. В практиката се поставя изискването тази субективна увереност да е добросъвестна, тоест да се базира на конкретни обстоятелства от действителността(обикновено документи, сочещи корупционни практики в контекста на дадения пример)които правят процесуалната теза на дееца евентуално вярна. Евентуален умисъл би бил налице, ако даден журналист в онлайн медия твърди факти, които са непроверени или извадени от контекста, с цел недобросъвестно да бъдат разпространени позорни обстоятелства за конкретна личност.

Описах толкова подробно всяка една от хипотезите на онлайн обидата и клеветата с ясното съзнание, че всеки казус трябва да бъде преценяван от съда обективно, а не едностранчиво, с оглед неговите конкретни технически, обективни и субективни детайли, предвид сложността на разискваната тема от гледна точка на факта, че описаните деяния се развиват в най-модерната технологична среда на 21 век -  Интернет.

 

3.Гражданскоправна отговорност за омразата в Интернет. Този тип санкция за конкретно поведение на даден правен субект, изразяващо се в обида или клевета онлайн, може да бъде ангажирана чрез деликтна отговорност, произтичаща от различни видове прояви на непозволено увреждане. Общата хипотеза на чл.45 от ЗЗД закрепя правилото, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Коментираната юридическа опция може да бъде инициирана чрез иск спрямо деликвента в качеството му както на физическо, така и на юридическо лице, за разлика от споменатата наказателноправна санкция за обида и клевета, нанесени онлайн, която се търпи само от физически лица.

В този ред на мисли и с оглед допустимостта на гражданскоправния иск по чл. 45 ЗЗД следва да се обсъди до колко отговорността по генералния деликт има субсидиарен характер и следва ли да намери той приложение, когато за същото деяние защитата може да бъде потърсена и по наказателноправен ред? Отговорът на този въпрос категорично е отрицателен. Защо? От една страна обществения, а и субективния интерес на конкретна личност са защитени от правовия ред срещу всички незаконни посегателства онлайн, чрез определянето им като престъпни деяния. Престъпление е това общественоопасно деяние, което формално осъществява признаците на предвиден в закона конкретен престъпен състав и което е наказуемо според правилата на Наказателния кодекс. 

От друга страна гражданскоправната идеята за генералния деликт води началото си от 17-ти век[14], като тя се изразява във виждането, че всички загуби и вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата(довод, който в контекста на онлайн процесите е особено важен). Тази идея, доразвита по-късно от Поатие е попаднала във Френския граждански кодекс, а от там и във всички европейски законодателства, включително в нормата на чл.45 от ЗЗД.

Ако се върнем на деликта, настъпил в онлайн средата и пречупим казаното до тук през неговата призма, то за него следва да се конкретизира, че съставомерно би било онова противоправното увреждане от дееца на определено лице в Интернет, така че на последния да е причинена реална вреда, която подлежи на пълно обезщетяване. Т.е да – действително от клеветата и обидата, нанесени онлайн като престъпления от частен характер по чл. 146 – 148 от НК, настъпват вреди и частния тъжител търси тяхната санкция, осъществявайки обвинителната функция самостоятелно. В наказателното производство пострадалият от омразната реч онлайн има изключителни права да се разпорежда с предмета на делото, включително правото да заведе граждански иск в рамките на процеса. Но в крайна сметка именно пострадалият преценява дали да осъществи юридически правата си по наказателноправен ред и да доказва, че деецът е извършил престъпленията “обида” и „клевета” от обективна и субективна страна онлайн(при пряк или евентуален умисъл), или по граждански път – чрез иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, чийто предпоставки са различни от тези в наказателното производство. За да бъде основателен с деликтният иск следва да се установи, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки - противоправно деяние и вреда, подлежат на главно доказване от ищеца. В заключение трябва да се отбележи, че нормата на чл. 45 ЗЗД няма субсидиарен характер спрямо наказателната превенция на обидата и клеветата онлайн.

За разлика от наказателната отговорност, която е лична и може да се носи от конкретно физическо лице, при деликтния гражданскоправен иск въпросът кой е авторът на дадена клеветническа или обидна онлайн статията например е без значение за отговорността на издателя(по чл.49 от ЗЗД), тъй като авторът на статията би могъл да носи отговорност и на друго основание(по чл.45 от ЗЗД)[15]. В коментираната хипотеза съдът следа изрично да изследва дали при онлайн публикация авторът е съблюдавал правилата за добра журналистическа практика, като е проверил информацията, която излага. Ако това не така, то е налице недопустимо нарушение на чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), което не може да бъде априори пренебрегнато за сметка на свободата на словото, прокламирана в чл.10 от Конвенцията. Има случаи, в които съдържанието е толкова тенденциозно изначално, че още самото заглавие на статията[16] е провокативно, цели да заостри вниманието на онлайн читателите, като ги насочи именно към обида и клеветата, които се целят. Подобен тип умишлено поведение от автора недвусмислено води до негативната реакция на обществото, като ще създаде изключително трайни и отрицателни(но необосновани) нагласи у читателите към атакуваната незаконосъобразно личност и ще накърни репутацията й. Читателите на онлайн медията нямат задължението и ресурсите да проверяват изложените в статията твърдения, съответно отговорност за тях ще носи техният автор или самото дружество издател при условията на чл.49 от ЗЗД. 

Практиката сочи, че в много от случаите авторът е бил наясно с действителното поведение и/или личност на ищеца(пострадалия), но за да привлече по-голям брой читатели, съответно за да въздейства материалът по-силно на аудиторията, е изопачил по недопустим начин фактите, като е направил клеветническо и обидно твърдение, което е провокирало неприязън и агресия у аудиторията спрямо даден субект. Всичко това мотивира съдът към присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в следствие на накърнената му репутацията, тъй като клеветническите и обидни твърдения са станали и причина за емоционални страдания, изразяващи се в притеснение, чувство за заплаха, за преследване(в много от подобни казуси се използват папарашки или монтирани снимки на субекта, неговия автомобил, роднини, приятели и т.н – тук има нарушаване на лични данни, което е отделно закононарушение), за обидни коментари от трети лица, понякога саморазправа. 

Както вече многократно бе отбелязано в настоящия материал закрилата по чл. 10 от ЕКПЧ се разпростира върху изразяване на мнение в интернет и интернет новинарски портали, като са презюмирани и принципите за свободата на пресата и журналистическата свобода. Несъмнено ограничаването на последните не е целта, която се преследва чрез деликтната гражданскоправна претенция. Напротив. Опитвам се да обясня, че ограничението на тези основни свободи и принципи, когато е легитимно и е функция от недобросъвестно засягане на субективни права, е допустимо. На държавата, в лицето на националния съд, е вменено задължение да закриля правото на лицето по чл. 8 от ЕКПЧ, като при неизпълнение на това правомощие самият той би допуснал нарушение на Конвенцията. Необходимо е с оглед защитата на основните права и свободи на засегнатото от публикацията лице да се установи това нарушение, като на ищеца се присъди справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Ето защо съдилищата(включително ЕСПЧ) винаги са отдавали ключово значение на това дали една информация е достоверна, дали произтича от източникът, който се сочи и дали е проверена фактически като данни, документи, събития и участници в тях. Ако статията е изпълнена с предположения, оценъчни субективни съждения, изопачаване на факти, извадени от контекста, то личната сфера на неправомерно засегнато от публикацията лице взима превес над недобросъвестното поведение на дадена онлайн медия, “Фейсбук” пост, блог дискусия и т.н. В подкрепа на изложените доводи следва да отбележа. че Европейския съд за правата на човека(ЕСПЧ) твърдо застава на тезата, че журналистите(включително тези в онлайн изданията) трябва да представят надеждна и прецизна информация съобразно журналистическата етика[17], като от значение са и начинът на публикуване на статията(дали тя е преразпространена и от други онлайн медии постфактум), както и нейното заглавие. При преценка на общественото въздействие и евентуалните вреди следва да се прецени също тиражът на статията, съответно на броя лица, до които тя е достигнала онлайн и/или на физическо копие.

В заключение бих искал да отбележа, че както наказателният, така и гражданският съд определят размера на присъденото обезщетение за онлайн обида и клевета по справедливост, тъй като става въпрос за вреди, които са неимуществени. Размерът се определя на база на съвкупност от обективни обстоятелства като интензитет на неправомерното поведение[18], продължителност, публичен ефект, дали са налице обстоятелства, способстващи по-големия негативен ефект,  известност на засегнатата личност в обществото, нарушен личен и професионален имидж, злоупотреба с лични данни на пострадалото лице, влошено медицинско състояние, косвени ефекти върху професионалната и личната сфера, предизвикани от деянието и т.н. Практиката сочи, че присъдените обезщетенията за омразна реч в Интернет в България варират между 500лв. и 60000лв., като най-високият обективно съединен деликтен иск за подобно деяние до този момент е за сумата от общо 208000лв.[19]

 

 

Автор: адвокат Атанас Костов



[1] Аналогичен аргумент черпим и от хипотезата на чл.57, ал.2 от Конституцията;

[2] Виж делата на ЕСПЧ “Кържев срещу България”, “Райчинов срещу България”, “Чолаков срещу България”, “Шахънов и Полифрийман срещу България”, “Янков срещу България”, “Маринова и други срещу България”. 

[3] Така делата в ЕСПЧ “Линген срещу Австрия”, “Де Хайс и Гайселс срещу Белгия”  и “Харланова срещу Латвия”, “Йерусалим срещу Австрия”, “Педерсен и Баадсгаард срещу Дания”.

 

[4] Така Решение № 93 от 22.05.2013 г. по нак. д. № 163/2013 г. на Върховен касационен съд;

[5] Аргумент от мотивите към присъда 9/28.03.2016г. по нчхд № 12/2016г. по описа на Районен съд гр.Чепеларе.

[6] Така Решение № 108 от 13.IV.1983 г. по н. д. № 90/83 г., II н. о.;

[7] Виж Решение № 296 от 21.07.2014 г. по нак. д. № 791/2014 г. на Върховен касационен съд;

[8] Така Решение №284/19.06.2015 по дело №591/2015 на ВКС;

[9] Аргумент от Решение № 244 от 05.07.2012 г. по нак. д. № 568/2012 г. на Върховен касационен съд;

[10] В този смисъл Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. Отделение;

[11] Така Решение № 51 от 19.II.1980 г. по н. д. № 26/80 г., II н. о.; 

[12] Виж Решение № 17 от 17.02.2011 г. по нак. д. № 641/2010 г. на Върховен касационен съд.

 

[13] Виж Решение № 17 от 17.02.2011 г. по нак. д. № 641/2010 г. на Върховен касационен съд; 

[14] Родоначалник на идеята е френският юрист Жан Дома, автор на труда "Гражданските закони, представени в техния естествен ред". Дома в разработките си е повлиян от Аквилиевите таблици и системата на римските деликти.

 

[15] Така и в Решение № 117 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 101/2008 г., III г. о., ГК.;

[16] Виж случая Емил Джасим и решение № 392576 от 23.04.2018 г. по гр.д.№ 14025/2017г. по описа на СРС, 159 с-в. 

 

[17] Така делото “Фрезос и Роир срещу Франция” на ЕСПЧ;

[18] Аргумент от чл.52 от ЗЗД;

[19] Виж Решение № 1771/29.10.2015 год. по гр.д. 1359/2014 год. на ОС Варна.

 

 

 

 
logo-footer_new.png
Пловдив
ул. Цоко Каблешков 10, ет.2
+359888915215
office@kostovpartners.com
© 2020 Kostovpartners.com. Всички права запазени. Уеб дизайн CreateDesigns